Тема 1 - "БАРТИН"

Начало.

София, 1956 г.
 
– Това е малоумно! – крещеше Мартин по средата на улицата. – Не знам с какво си се почерпил вчера, но очевидно ти е дошло в повече.
Данаил продължаваше да крачи уверено напред, без да се впечатлява от думите му. Нека не му вярва. Нека му се подиграва. Нека остроумничи на висок глас. Само след десетина минути щеше да се убеди със собствените си очи. Пък и Данаил беше прекалено развълнуван, че да обръща внимание на троснатото поведение на колегата си от фабриката. Очите му пламтяха, крачките му ставаха все по-бързи. Трябваше да се върне час по-скоро вкъщи. Трябваше да покаже на някого чудото.
 
Всичко беше започнало предния ден, когато Данаил се бе скитал безцелно из прашния битак за стари вещи. Тогава ненадейно в главата му бе прозвучал глас.
„Чуваш ли ме?”
Данаил се бе огледал из битака, но не бе успял да открие източника на звука.
„Моля те, обърни се и се приближи. Трябва да те видя по-добре.”
Данаил се бе извърнал и бе открил, че се намира срещу сергия със стари книги. Продавачът бе свел глава към някакво томче в ръцете си, без да обръща внимание на преминаващите наоколо хора.
– Вие ли ме повикахте? – бе попитал Данаил.
„Не ставай смешен. Той не може да говори.” бе отвърнал гласът.
В същия момент продавачът бе вдигнал глава и бе попитал с раздразнен тон:
– Искаш ли нещо, младежо?
„Виждаш ли? Казах ти. Той може само да приказва, но не и да говори.”
– Ъм… Аз… Не знам. Просто се оглеждам – бе отвърнал Данаил.
Продавачът изглежда беше забелязал възможността да осъществи сделка и веднага си бе надянал любезното лице.
– Е, оглеждай се, де, не е престъпление. Па и да купиш нещо, няма да ти се разсърдя, ха-ха! Хубави книжки имам, евтинко ги давам.
„Вземи ме! Моля те, не ме оставай сама тук. Знам, че ме чуваш. Ти имаш Кръвта, усетих го отдалеч. Вземи ме.”
Данаил бе прокарал объркано поглед по сергията.
„Аз съм на третия ред. С кафявата кожена подвързия и протритите златисти букви. Вземи ми!”
В мига, в който очите на Данаил бяха попаднали на книгата, той бе почувствал без никакво съмнение, че гласът идва именно от нея.
– Колко искаш за тази? – бе попитал Данаил.
– Ооо, виждам, че господинът има око на познавач. Държите в ръката си безценно антикварно копие на знаменития… ъм, роман… „Книга на Слънцето”. За авторът на книгата се говори че… бил странна птица. Чудак, казвам ви. Но гениален.
– Но тук не е посочен автор – бе възразил Данаил.
– Хайде стига бе, младежо! –  бе изръмжал сърдито продавачът. – Ти ли ми знаеш стоката по-добре от мене? Слушай, като ти говорят по-старите, човек да станеш. Хубава е книгата. И евтинко ще ти я дам. За трийсет лева е твоя.
„Не го оставай да те ограби. Той ме купи преди година за три лева от един циганин. Оттогава никой не е проявявал интерес към мен.”
– Трийсет?! Та аз нова книга мога за петнайсет лева да си взема, ти искаш за старата трийсет да давам!
– Е, хубу, хубу, махай се тогава – бе отвърнал продавачът и бе издърпал книгата от ръката му. – Като не я щеш, прав ти път!
Данаил бе обърнал гръб и бе направил няколко крачки.
– Чакай, чакай! – бе извикал продавачът след него. – За десет лева е твоя!
И така Данаил се бе сдобил с „Книга на Слънцето”. Бе я притиснал към сърцето си, а тя му бе прошепнала:
„Сънувах сън за теб. Изглеждаше малко различен, очите ти бяха други. Но трябва да си бил ти. Чаках да ме намериш.”
– Мислех, че книгите не могат да сънуват – бе прошепнал Данаил.
„Странно.” бе отвърнала книгата. „И аз си мислех същото за хората.”
 
А сега Данаил водеше своя колега Мартин към апартамента си, за да му покаже книгата. Имаше нужда да сподели с някого, а Мартин винаги му се беше струвал малко отнесен. Само чудак би могъл да повярва в подобно нещо.
Двамата стигнаха до блока, влязоха във входа, качиха се по стълбите до втория етаж. Данаил се опита да завърти ключа, но ключалката заяде. Младият мъж натисна отново. Пак нямаше резултат.
– Какъв театър играеш сега? – издиша шумно Мартин.
– Чакай… – просъска Данаил, без да престава да натиска ключа. – Става нещо… Само момент…
„Няма да влезеш.”
Данаил се вцепени.
„Ти предаде доверието ми. Доведе външен човек, за да ме показваш. Все едно съм някакво цирково животно, с което да забавляваш приятелите си. Махни се и го отведи оттук. И да иска, той не може да ме чуе. Той няма Кръвта.”
Данаил се окопити и започна яростно да блъска вратата. Щеше да ѝ покаже на тази книга! Коя беше тя, че да го командва? Той беше самостоятелен човек, можеше да кани когото иска в дома си!
„Недей. Няма смисъл. Аз съм по-силна, отколкото предполагаш. Върви си. Забрави.”
Данаил се отдръпна от вратата и погледна към Мартин.
– Ела, Данчо – каза успокояващо приятелят му. – Остави ги тея глупости, дай по-добре да идем в нас. Ще те сложа на дивана, ще си поспиш. Като изтрезнееш, ще нагласим всичко. Ще доведем ключар, ще ти оправи бравата. Ела сега да си починеш.
Данаил го последва безмълвно.
Остана в жилището на Мартин два дни. После отиде на хотел. В началото на следващия месец си намери квартира. Животът му се върна към обичайния си ход. Никога повече не си спомни за стария си апартамент. Ако се случеше някой да го попита къде е живял по-рано, той просто свиваше рамене и отвръщаше „Ами знам ли?”.
 
* * *
 
София, 2015 г.
 
Не му пукаше от тях. Беше спряло да му пука много отдавна.
Седеше на малкото диванче в ъгъла на помещението . Просторният хол беше препълнен с хора в черни дрехи. Шушукаха, подсмърчаха, суетяха се около големия ковчег в средата на стаята.
От време на време хвърляха погледи към него. Усещаше ненавистта им. Очите им понякога се спираха на пръстена с цветовете на дъгата, проблясващ на дясната му ръка. Чувстваше, че това ги вбесява допълнително. Още по-добре.
А там, в самия център на целия този фарс, лежеше тялото на дядо му.
Дани винаги бе чувствал симпатия към дядо си. Не можеше да определи точно защо. Дядо Данчо просто не беше като другите хора от семейството – в него винаги бе имало нещо топло, нещо човечно. Дани се радваше, че в известна степен носи неговото име – Даниел, кръстен на дядо си Данаил. Дядо Данчо беше честен човек, може би последният честен човек в това свърталище на отрепки. Дори когато родителите на Дани изгониха сина си от вкъщи, дядо Данчо не бе му обърнал гръб. Вярно, не му беше предложил подслон, но все пак бе опитвал да му дава по някой лев от малката си пенсия. И то във време, в което Дани оценяваше всеки лев и всяка протегната ръка.
Една фигура в черна рокля се отдели от тълпата, приближи се с плахи стъпки и седна на дивана до Дани.
– Трябва да поговорим – каза майка му.
По никакъв начин не показа, че е чул думите ѝ.
– Дани, моля те. Нека идем в градинката зад блока. Искам да ти дам нещо.
Това го накара да я погледне. Дали щеше да му даде пари? Отдавна се беше научил да се справя без нея. Нямаше нужда от престорената ѝ криза на съвестта. Тази жена преди години бе разрушила всички мостове между себе си и сина си. И точно затова Дани не чувстваше никакви скрупули да вземе парите ѝ. Щом ѝ се дават – да ги дава. Но дано имаше предвид пари, а не парче кекс или нещо такова.
Той ѝ кимна, изправи се, погледна за последен път към ковчега на дядо си и излезе от стаята.
 
След десетина минути майка му се появи в градинката. Направо се хвърли на врата му и стисна тялото му в силна прегръдка.
– О, Дани, Дани… Толкова ми липсваше, момчето ми! Такава трагедия…
Той не отвърна на прегръдката ѝ, но и не я отблъсна. Не си струваше усилието да я отблъсне. Просто остана неподвижен.
– Каза, че имаш да ми даваш нещо.
Очите на майка му проблеснаха от огорчение, в краищата им се появиха сълзи.
– Защо се държиш така, Дани? Наистина ли не съм заслужила дори една добра дума? Поне в деня, в който погребвам баща си?
Дани не отговори. Нямаше смисъл да ѝ обяснява – отдавна беше загубил желание за това.
След кратко мълчание майка му бръкна в джоба си.
– Е… така да бъде – каза тя. – Както и да е. Исках просто да ти дам това.
В дланта ѝ лежеше стар ключ. Интересно.
Дани я изгледа въпросително, без да отвори уста.
– През последните три дни се опитваме да сложим ред във всички документи на дядо ти, нямаш представа какъв хаос е. Докато се ровех из нещата му, открих плик с тези ключове и документи за апартамент. Оказва се, че дядо ти е притежавал имот, за който никога не сме знаели. Малък апартамент. Блокът се намира почти в центъра – не съм влизала, но вчера минах оттам с колата, изглежда в доста западнало състояние. И все пак е нещо. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че имаш покрив над главата си.
В гърдите му се надигна смях – студен, сух и толкова бурен, че Дани едва не се задави. Звукът прозвуча дрезгаво и по-скоро тъжно.
– Не говориш сериозно – промълви той, когато най-после се овладя.
– Напротив, момчето ми. Каквото и да си мислиш, Дани, аз все още те обичам. Наистина бих искала да си на сигурно място.
И последните остатъци от смеха изчезнаха от лицето му. Той впери в майка си очи, студени като мрамор.
– Искаш да съм на сигурно място? Искаш да имам покрив над главата си? – Постепенно говорът му се превърна в крещене. – Сега ли се сети, че се нуждая от покрив над главата си? А? Изгонихте ме от вкъщи, когато бях на седемнайсет, и цели пет години ме оставихте да се оправям както мога! Искаш ли да знаеш къде съм спал и какво съм вършил, за да оцелея? Искаш ли да ти кажа, мила майчице? Да ти кажа ли през какво преминах, преди да си стъпя на краката?
Раменете на майка му се свиха, тялото ѝ се разтресе. Тя закри лице с длани и тихо заплака. Миг по-късно се свлече на близката пейка.
За известно време никой не каза нищо. Дани нямаше намерение да я успокоява. Само се чудеше дали все пак ще му даде ключа.
След няколко минути майка му забърса очи и откри лицето си. Изглеждаше стара – за първи път Дани почувства, че тя наистина остарява.
– Моля те, вземи го – каза майка му и протегна напред ключа. – Ще погледна точния адрес и ще ти го пратя на СМС. Люси ми даде номера ти.
В близките дни трябваше непременно да убие Люси.
Дани взе ключа, кимна ѝ за довиждане и ѝ обърна гръб.
 
Коридора в блока миришеше на мишки. Дани не беше очаквал нещо особено, но сградата все пак успя да го разочарова. Младият мъж се качи на втори етаж, пъхна ключа в ключалката и го натисна. Той се завъртя без проблем и след миг вратата се отвори с проскърцване.
Дани пристъпи в апартамента. Въздухът беше ужасен, сигурно не беше проверявано от векове. Мебелите изглеждаха по-стари от прабаба му. И все пак… тук имаше нещо чаровно. А и идеята да не плаща наем всеки месец силно го привличаше.
„Най-после се появи.”
Дани се сепна, раменете му инстинктивно се напрегнаха, главата му се стрелкаше във всички посоки.
– Кой е тук? – попита той.  
„Сънувах сън за теб. Сега знам, че си бил ти, винаги си бил ти. Бях се объркала, защото той толкова приличаше на теб. Или трябва да кажа, че ти приличаш на него? Не знам, все още не разбирам логиката на хората. Но очите ви са различни. Сънувах твоите очи.”
Мамка му. Можеше да се закълне, че гласът идва от старата очукана масичка. А на нея нямаше нищо – само някаква книга.
– Къде попаднах? – простена на себе си той и подбели очи.
„Радвам се, че си тук. Самотата ме потискаше ужасно. Но сега трябва да намерим и Другия.”

 
 

Жасмина знаеше, че ще се измъкне оттук. Не беше Виждала този ден, но бе Видяла много дни след него. Знаеше, че скоро ще се върне в дома се, ще преодолее това ужасно отклонение от съдбата си и ще може отново да се захване с мисията си. Хората я чакаха, може би точно в този момент тропаха по вратата на къщата ѝ и будеха Марчето. Налагаше се да потърпят още малко.
От двора на луксозното имение се чу бесен кучешки лай. „Панчо!“ осъзна внезапно Жасмина. „Панчо ме е намерил!“.
Шумотевицата навън се засили. Охранителят, когото бяха оставили да пази младата жена в стаята, се надигна от стола си.
– Отивам да проверя какво става там – съобщи мъжът с леден глас. – Съветвам те да не излизаш от стаята. В противен случай хората на шефа ще те застрелят на място.
– Виждала съм деня, в който умирам – отвърна спокойно Жасмина. – И знам, че този ден не е днес.
Охранителят само поклати скептично глава.
– Честно, не знам какво намира шефът в теб. Сигурно нямаш и двайсет години, но дрънкаш като стара бабичка.
Жасмина не му оказа честта да му отговори. Нямаше смисъл да се занимава с толкова ограничен разсъдък. Дори и да опиташе, пак не би успяла да му обясни, че душата ѝ е пътувала из реалности и измерения, за които той няма сетива, че е познала много повече, отколкото обикновените хора научават за цял един живот, че беше достигнала тайни, които никога не трябва да бъдат споделяни, бе придобила познание, което не трябва да бъде изричано.
Мъжът още веднъж поклати глава и излезе от стаята.
Минутите се нижеха бавно. Но Жасмина знаеше, че скоро нещата ще се наредят, скоро добрите хора щяха да дойдат и да я измъкнат от тази ужасна къща.
Бяха я докарали тук преди три дни. Злият мъж – собственикът на този дом, беше разбрал отнякъде за силите ѝ, беше изпратил горилите си в селото ѝ и я беше отвел насила от собствения ѝ дом. Той си мислеше, че може да я принуди да му служи, да я накара да използва дарбите си за негова изгода. Какъв дурак! Съдбата му беше предрешена, краят му вече бе написан.
Жасмина не разбираше само едно – защо съдбата я беше довела тук. Жената знаеше, че има причина никога да не е Виждала този ден – боговете винаги скриваха от нея най-важните дни, тези с най-централно значение. Защо бяха скрили от Взора ѝ настоящите събития? Явно тя щеше да направи нещо тук – нещо съдбовно. Но какво можеше да бъде то?
От двора се чуха изстрели. Сблъсъкът започна и свърши за миг. Куршумите заглъхнаха. Жасмина почувства, че вече може спокойно да напусне къщата.

* * *

Ярджиловци, 2005 г.

Малката Жасмина премина край последните къщи и продължи към язовира. Искаше да отиде някъде далеч, да се скрие от хората.
Мразеше това село. Децата тук страняха от нея, защото беше внучка на местната врачка. Присмиваха ѝ се, замеряха я с камъни, наричаха баба ѝ вещица. Жасмина бе пристигнала в селото преди половин година – веднага след погребението на майка си – и все още не бе успяла да намери дори един приятел.
Мисълта за мъртвата ѝ майка отново сви сърцето ѝ. През главата на момиченцето запрепускаха картини от миналото – как двете с майка ѝ тичат из баирчетата край Мещица, как берат цветя, как събират яйцата, как хранят зайците, как месят хляб… Майка ѝ беше единствената ѝ опора в този чудат и мистериозен свят. Опора, която ѝ бе отнета прекалено внезапно. Загубата беше мъчителна, но имаше и нещо друго – безумен гняв. Жасмина така и не бе успяла да се сбогува с тялото на майка си – баба ѝ не го беше позволила. Когато майка ѝ се беше почувствала зле, съседите веднага я бяха откарали в пернишката болница. Върнаха я седмица по-късно – но вече в ковчег. През това време баба ѝ беше дошла от Ярджиловци в Мещица, за да се грижи за малката. Когато бяха докарали мъртвото тяло за погребението, Жасмина се беше надявала, че ще успее да види още веднъж майчиното си лице, че ще успее да погали за последен път меката бяла кожа и да прокара пръсти из гъстата черна коса. Ала баба ѝ го беше забранила – бе заключила момичето на горния етаж на къщата и ѝ беше позволила да излезе чак след като тялото бе зарито в земята. „Не се докосвай до нищо мъртво“ бе казала баба ѝ. „Не е твоя работа да ги пипаш.“
Не бяха позволили на Жасмина да остане с баща си. А може би той не я беше искал. Във всеки случай, момиченцето от половин година живееше при баба си. И вече бе разбрало какво означаваше истинската самота.
Когато приближи язовира, Жасмина забеляза няколко момчета, струпани в кръг. Едно от тях случайно погледна настрани и я забеляза.
– Вижте кой идва! – извика то. – Внучката на вещерицата!
Всички момчета насочиха погледи към нея.
– Ами сега? – потрепери притеснено друго от тях. – Тя ще разбере какво сме направили и ще ни прокълне!
– Да бягаме! – изрева трето момче. – По-бързо, преди да ни е запомнила.
Всички хукнаха нанякъде, като от време на време поглеждаха назад, за да видят дали Жасмина не ги преследва. А тя просто остана на мястото си. Радваше се, че момчетата бягат от нея, вместо да я тормозят и замерят с камъни и пръчки.
Когато децата се отдалечиха, Жасмина забеляза, че на мястото, където бяха стояли, имаше някакво бяло петно. С притаен дъх момиченцето се приближи. И тогава го видя – труп на бяло куче.
– Убили са те! – викна жално Жасмина и се спусна към безжизненото тяло на кучето. – Тези чудовища са те удавили в язовира!
Нямаше кой да ѝ отговори. Мокрото тяло на кучето лежеше проснато на тревата. Беше бяло, с черни петна около очите – точно като онези странни мечки, които Жасмина беше видяла в една детска книжка. Как се наричаха? А, да, панди.
Жасмина легна на земята, обви с ръце тялото на кучето и заплака. Плачеше за всичко и за нищо – за бялото мъртво куче, за безсмислената злоба в сърцата на момчетата, за клетата си майчица и най-вече за себе си. Плачеше за това, че е тук, край този мъртъв язовир с това мъртво създание, вместо да бяга из живите поляни край Мещица с живата си майка. Сълзите се ронеха от очите ѝ, тя трепереше и стискаше влажното телце все по-силно и по-силно.
Изведнъж нещо в ръцете ѝ се размърда. Жасмина изненадано се отдръпна назад, а след миг ококори невярващо очи – кучето клатеше ведро глава и въртеше опашка.
- Ти си живо, мое малко куче-панда! – изписка момиченцето. – Ти се съживи за мен, мой миличък Панчо!
А кученцето я гледаше игриво със своите добри черни очи. И Жазмина почувства, че ѝ олеква – сякаш някакъв товар, който бе носила без дори да го съзнава, внезапно бе свален от плещите ѝ. И в този момент момичето разбра, че най-после е намерило своя първи приятел.
Усмихната, Жасмина се изправи. И тогава забеляза нещо странно – тревата около нея беше станала черна. Огледа се – цялата поляна беше изсъхнала, сякаш бе изгорена. Момиченцето потръпна. Чувстваше, че тя е виновна за станалото.

Тревата не поникна отново. Нито тази година, нито следващата. И така Жасмина научи първия си урок по вещерство – за да дадеш живот на нещо, трябва да отнемеш живота на друго.

* * *
София, 2015 г.

Жасмина излезе безпрепятствено от празната къща. Пред огромния зид я посрещна истински хаос – полицаи влизаха и излизаха от двора, медицински служители се суетяха около деца и тийнейджъри. И сред цялата тази бъркотия към нея с бързи крачки се приближи бяло куче с черни петна около очите.
- Панчо! – усмихна се щастливо Жасмина. – Какво си направил ти, а? Дошъл си чак от Ярджиловци до тук?! Милото ми момченце!
Жената погали радостно своя верен другар, после се отправи далеч от навалицата. Минаващите около нея хора не ѝ обръщаха внимание – сякаш инстинктивно приемаха, че тя е естествена част от ситуацията. Жасмин наричаше този малък трик Сливане – той не я правеше невидима, но просто отклоняваше вниманието на хората от нея и ѝ позволяваше да се движиш необезпокоявано.
На няколко крачи от оградата Жасмин се препъна в нещо. Сведе поглед и едва не изпищя – на земята лежеше човешки труп. Беше само на десетина метра от полицаите, децата и медицинските служители. Бе скрит сред нощния мрак и явно все още никой не го беше забелязал.
Тялото принадлежеше на мъж. В средата на челото му зееше рана от куршум. Без да знае защо, Жасмина се приведе и докосна лицето му. Имаше нещо в този мъж – всъщност почти момче – нещо, което не можеше да се определи с думи. Може би допирът с кожата му щеше да ѝ подскаже повече…
Жасмина простена и отдръпна рязко ръка. Богиньо! Какво се случваше тук? Каква жестока гавра си беше направила съдбата? Защо този мъж лежеше тук? Та той трябваше да живее – това беше кристално ясно за всеки, който притежава поне искрица от Взора. Този мъж имаше мисия! Не можеше да умре – не и тук, не и сега!
Жасмина клекна до тялото. Мислите запрепускаха из главата ѝ. Какво да прави? Какво да прави? Какво да прави? Трябваше да съживи този мъж, той беше оръдие на съдбата, беше необходим на това измерение. Не можеше да го пусне. Но как да го върне? За да даде живот, тя трябваше да отнеме живот – нещо, което бе научила много отдавна на една широка поляна, върху която все още не растеше трева.
Но как би могла да спаси живота на мъжа? Как би могла да унищожи един живот, за да върне друг? Кой би бил готов да умре, за да може някой друг да живее?
Изведнъж нещо докосна опакото на ръката ѝ. Жасмина вдигна глава и забеляза там Панчо. Вярното куче я гледаше със своите добри черни очи. Ала в тях се чувстваше тъга. Панчо близна ръката ѝ още веднъж, после легна до тялото на мъжа и постави глава на гърдите му.
- Не! – прошепна ужасено Жасмина. – Панчо, не бих могла!
Ала кучето продължаваше да я гледа втренчено. След толкова години вярна дружба Жасмина се беше научила да разбира мислите му. Тя все още общуваше с него по-лесно, отколкото с хората.
„Някога ти ми даде живот“ говореше ѝ с очи Панчо. „И аз го използвах добре. Имахме десет прекрасни години. Но сега е време да вървя. Не ме спирай, а ми помогни.“
Очите на Жасмина се напълниха със сълзи. Нима затова съдбата я беше пратила тук? Нима затова беше скрила тези събития от Взора ѝ? За да не знае Жасмина, че ще ѝ се наложи да убие своя най-стар приятел? И изведнъж всичко ѝ се проясни. Жасмина се Взря във всички бъдещи дни, които беше Виждала. В нито един от тях Панчо не тичаше до нея. Съдбата му беше решена и смелото куче я посрещаше достойно.
Жасмина затвори мокрите си очи. Постави длани на лицето на мъжа. Притаи дъх. Напрегна цялата си сила. Почувства как животът потича през пръстите ѝ… и угасва в очите на Панчо.
Мъжът си пое рязко дъх.
Жасмина се отдръпна.
Човекът се огледа трескаво, после попита нещо, но тя не разбра езика му.
В този момент от една близка кола излезе млада жена и се приближи към тях. Тя също зададе някакъв въпрос, но Жасмина отново не можа да я разбере.
Тя беше изцедена. Нямаше сили да се опитва да обясни на мъжа или на другата жена – беше ѝ все едно какво и колко щяха да разберат. Той беше жив и щеше да продължи мисията си – това бе всичко, което имаше значение.
Жасмина се наведе още веднъж, вдигна безжизненото тяло на Панчо и го преметна на рамото си. После с бавни стъпки се отдалечи от хората. Имаше работа за вършене.
Трябваше да погребе най-добрият си приятел. И знаеше точно къде да го направи. Край язовира в селото ѝ имаше поляна, на която не растеше трева. Жасмина щеше да постави тялото му там, а отгоре щеше да засади цветя. И така тази мъртва пръст отново щеше да дава живот.