Тема 1 - "БАРТИН"

“Какво става с мен?”, запита се Чандра и се огледа, опитвайки се да разбере какво се бе случило. Направи опит да се изправи, но без успех. Прекалено слаб беше. Ужасна болка се удари в главата му и отново разбърка мислите му. Неколцина звезди грееха над полумъртвото му тяло. Последва нов опит да разбере къде всъщност се намира, но единственото нещо, върху което успяваха да се съсредоточат мислите му бе мъчителното главоболие.

Не след дълго, отделни спомени започнаха да изплуват в съзнанието му. В главата му като на кино лента преминаха последните събития. Срещата му с Анабел в Румъния, прибързаното му решение да проследи опасните похитители, както и справедливия край се наместиха в мислите му, но една вратичка остана отворена. Индиецът така и не успяваше да си обясни защо сега лежеше проснат тук.

Нов спомен успя да открие и последното парче от пъзела и извади на преден план нови въпроси. Чандра Джьоти добре си спомняше очите на нападателя си. И едва ли след този момент някога изобщо щеше да успее да ги забрави. Този човек, фигурата му, студеният въздух, разнасящ се около тялото му, белязаха съзнанието на индиеца. Шумът от смъртоносния изстрел, макар и да бе заглушен, все още отекваше в главата му и го нападаше безпощадно отново и отново.

В този момент цялото му същество бе изправено пред нов въпрос, който се задълба навътре в него и даде знак, че няма да го остави на мира лесно – “Как се бе спасил?”, това – не можеше да си обясни. Бялата му тениска бе попила голямо количество кръв. Сега лежеше неподвижно в червена локва, крайниците му заплашваха да се счупят от студ и най-вероятно тялото му, погледнато отстрани беше плашеща гледка.

Още по-учудващо бе, че все още никой не бе забелязал трупа му. Всички бяха прекалено заети да се опитват да разберат подробности около отвличането. Полицаите се бяха заели да разпитат жертвите на похитителите. Тялото на Чандра все още лежеше безжизнено на четиридесетина метра от местопрестъплението, скрито зад зле паркиран камион.

Нов въпрос литна из мислите на черноокия. Нямаше си и на представа какво трябва да направи сега. Но със сигурност да разкаже истината на ченгетата не бе от най-разумните идеи. Не му се искаше да губи време в глупави обяснения и попълване на купове документи. Знаеше, че само той самият може да си помогне и да разкрие мистерията около загадъчното му убийство. А и не само – сега той беше едно мишле, оцеляло след химичен опит и въобще не беше добра идея да споделя това с който и да било.

Тихи стъпки прекъснаха мислите му. Някой се приближаваше към него. Край, щяха да го разкрият. Да започнат разследвания, как е оцелял, какво е станало и още хиляди глупости, които той автоматично изтри от мислите си. Трябваше моментално да измисли план как да се измъкне. Чак след това щеше да търси отговори на въпросите си.

Индиецът се изправи бавно, след което свали окървавената тениска и я захвърли в далечината. Огледа черните си дънки и забеляза, че те също бяха белязани с петна кръв. В същия момент погледът му се качи на камиона отсреща и се спря на нещо. Беше риза. Леко изцапана, но перфектният реквизит за плана му. Бързо я върза около кръста си, скривайки петната, а след това се изправи и тръгна напред.

-Какво правите тук? – попита един полицай.

-Търся един приятел. Разбрах, че е бил жертва на похитителите. Баща му се е побъркал. Трябва да го открия. Тук явно е станала престрелка? – добави той плахо и заби поглед в локвата кръв, неговата кръв, след което инсценира повръщане.

-Елате, елате. Не гледайте това. – придърпа го мъжът и го заведе на мястото, където едва преди минути бе станала престрелката.

-Има ли мъртви? – страхливо попита Джьоти.

-Има. За щастие децата са невредими. Има само няколко ранени. Но изгубихме трима полицаи. Мир на праха им. – отговори той и очите му се насълзиха. Личеше си, че бе изгубил близък. Не случайно и не бе обърнал внимание на съмнителната подробност, че тялото на Чандра бе голо. – Но вие ми кажете, кой търсите?

Този въпрос притесни Чандра. Ако не измислеше веднага някаква лъжа, рискуваше да бъде не само разкрит, но и заподозрян. Погледът му запрескача развълнувано и се спря на сивата кола, с която бе стигнал до тук. Анабел стоеше до нея и се оглеждаше притеснено. Това го накара да се почувства по-добре, тъй като за момент бе изпитал страха, че може да е навредил и на нея. В близост до колата бяха застанали две момчета и един полицай. Явно бяха от отвлечените. Индиецът веднага измисли нов план и изтича до тях.

-Добре ли си? Много се притесних за теб! И баща ти се е притеснил много! Всички се изплашихме адски много. – изигра той леко тромаво и прегърна момчето, след което се долепи до ухото му и прошепна: “Моля те, направи ми услуга, престори се, че се познаваме.”

Ангел, до преди десет минути, едва ли някога си бе фантазирал, че ще бъде в прегръдките на такова момче като Чандра. Голото тяло на непознатия за секунди сгря сърцето на тинейджъра и го пренесе в небесата. Макар и да не познаваше този човек и въобще да не разбираше от къде се бе появил и защо въобще искаше помощ от него, той бързо се увери, че може да му се довери. А и искаше да му помогне. Нещо повече – мислите му се нахвърлиха върху непознатия, сграбчиха го и след минута той вече не си спомняше кой е бил преди да го срещне.

-Хей! – извика той престорено и отново се допря до него. Харесваше му, че може да се възползва от ситуацията и да усети голото му тяло.

Полицаите ги огледаха леко учудени, но след като се увериха, че всичко е наред се сбогуваха и отидоха да разпитват други момчета.

-Кой си ти? – не се сдържа и попита Ангел, като не отделяше поглед от красивото му тяло.

Чак сега Чандра намери време да го огледа. Беше момче на не повече от осемнайсет, много слаб, рус, с красиви черти на лицето, че дори и леко женствен.

-Благодаря ти, че ме спаси. Просто се озовах на неподходящото място в неподходящото време. – “Или пък точно обратното…”, замисли се той. – Просто минавах от тук и щяха да ме задържат. Не знаех, че е станала престрелка. Трябваше да измисля нещо за да се измъкна и това бе първото, което ми хрумна.

-А защо си гол? – добави русокоското.

-О… Съвсем забравих. Всъщност, дълга история. Както и да е, благодаря ти за помощта. Аз ще тръгвам. – предупреди той, но нечия ръка го спря. Чак сега той забеляза и другото момче, което придружаваше Ангел. Той беше по-възрастен от него, с гъста коса, леко набола брада и тъмни очи, които гледаха право към него, изпълнени с голяма доза недоверие и съмнение.

-Я почакай! Мислиш, че просто ще ти повярваме и ще те оставим да си вървиш? Защо да ти вярваме? Ами ако и ти си един от онези похитители? – нападна го с въпроси той.

-Аз, похитител? – повтори индиецът и се засмя напрегнато. – Стига глупости. Разказах ви как се озовах тук. – добави и без да усети се развика. Сега беше прекалено изнервен и единственото му желание бе да остане сам, да се нахрани, защото вече умираше от глад и да обмисли всичко станало за да си обясни какво се бе случило.

-Чандра! – извика Анабел, която явно бе дочула виковете му. – Къде се изгуби? Много се притесних за теб. Добре ли си?

-Да, да, добре съм. Всичко мина. Хайде, ще ти обясня в колата. – каза той, след което се отдръпна от непознатото момче и го изгледа ядосано.

-Спукали сме гума. Или по-скоро при престрелката се спука. Няма как да продължим. Трябва да измислим нещо, защото умирам от глад.

-Оф, защо сега. Аз пък измръзвам…

-А ти, между впрочем, защо си гол? – полюбопитства тя. През главата й мина странната мисъл, че може би бе имал тайна любовна афера по време на атентата, без да подозира, че до преди секунди той бе лежал мъртав на метри от нея.

-Ако няма как да се придвижите, ние ще ви помогнем! При нас има място. – обади се русолявото момче.

-Не говори глупости! Не искам някакви убийци в колата си. – отвърна грубо приятелят му.

-Стига! Те са ми приятели. Не можем да ги оставим просто така!

-Какви приятели? Та вие дори не се познавате!

-Оф, добре, хайде, ще се справим и без вас! И без това ти и приятеля ти сте много неприятни хора. – развика се слабото момче и отиде до Чандра. – Аз отивам с тях. А ти си гледай пътя, Данаил!

-Оф, защо само създаваш проблеми? Идвай веднага в колата.

-Казах, че няма да дойда с вас! – отвърна му навъсено момчето.

-Защо е нужно да го карате да прави нещо, което не иска? – обади се индиецът.

-Ти не се бъркай, защото всичките ни проблеми дойдоха от теб! – развика се Данаил.

-Я внимавай как ми говориш, грубянин такъв!

-О, защо просто не ги качиш Данаил? Хайде, да се махаме от тук. Ще решим този спор, но не на това място. И без това тук станаха достатъчно бедствия. Спестете му поне едно. – обади се другото момче от колата.

-Оф, оф, добре! Хайде, качвайте се всички! – развика се той и подбутна леко Чандра като тялото му се сблъска с голата му плът. Погледите им се срещнаха отново и се запознаха официално. Искра загадъчност прелетя помежду им и промени плановете и на двамата.

Дани караше колата, побеснял на макс.
Русокосият младеж Ангел беше на предната седалка до него и непрекъснато хвърляше погледи към огледалцето, в което се отразяваше полуголо мъжко тяло. Въпросното тяло принадлежеше на странния индиец, който се беше представил с името „Чандра“. До него седеше доста ошашавена чужденка, чието име Дани не беше успял да чуе. Анафела или нещо такова… И тримата дразнеха Дани със самото си съществуване. Мизерник до мизерник…
До Анафела седеше собственикът на колата – Гошѐ. Точно той беше помогнал на Дани да открият момчето и го беше завел при имението. Дани нямаше нищо против Гошѐ – човекът беше що-годе надежден информатор, тарифите му бяха поносими и помагаше с транспорт от време на време. Но пък, ако трябваше да бъде искрен, Дани не би имал особено против и ако някой случайно рикоширал куршум беше пръснал мозъка на Гошѐ.
Окей, това беше малко грубо. Трябваше да се успокои.
Пое си дълбоко дъх.
Издиша.
„Недей така с лошо. Поне опитай.“ заповяда си Дани. Повторно си пое дълбоко въздух и издиша. Сега, с прочистен ум, отново огледа тримата си спътници в колата.
Още ги мразеше в червата. Мамка му.
Единствената причина Гошѐ да му повери шофирането беше, че жалкият наглец просто искаше да се настани до чужденката. Сега седеше до нея и направо я разсъбличаше с поглед. Какво пък толкова ѝ харесваше? Тя изглеждаше спечена, недоспала, и, по мнение на Дани, с няколко излишни килца около талията. Но все пак беше от женски пол, явно на Гошѐ това му беше достатъчно. „Всички хетеро мъже са еднакви.“ помисли си Дани. „Напълно неконтролируеми в сексуалните си апетити.“ Огледа се и очите му случайно попаднаха на младежа Ангел, забил поглед в огледалцето. „И не само хетеро. Всички мъже изобщо.“ поправи се Дани. Май единственият мъж в колата, който не хвърляше сластни погледи на нечие тяло, беше индиецът. „Сигурно е импотентен“ заключи Дани. И отново си направи мисловна забележка да не бъде толкова груб.

След около половин час пристигнаха пред блока на Дани. Младият мъж бе звъннал на майката на Ангел веднага щом се бяха качили в колата и ѝ беше казал да го чака пред вратата на апартамента му. Дани погледна към прозорците на входа и видя, че осветлението на неговия етаж и запалено. Явно жената беше дошла.
– Дотук сте платили – съобщи Дани. – Момчето идва горе с мен. Останалите изчакайте тук.
– Нима мислиш, че ще тръгна някъде с непознат мъж?! – попита възмутено Ангел.
Дани съжали, че не носи пистолет.
– Момченце, току що те измъкнах от къща, пълна с множество непознати мъже, които щяха да те използват по множество непознати за теб начини. Зарежи театрите и слизай от колата. Не се притеснявай – нямам никакъв интерес към непълнолетния ти задник. Но трябва да дойдеш с мен в апартамента. Майка ти те чака горе.
Изражението на Ангел мигновено се промени, цялата напереност се изпари от лицето му.
– Мама е тук? – промълви той.
Дани само кимна.
– Защо? – попита Ангел.
– Защото по необясними причини ѝ липсваш – тросна му се Дани. – Стига с разпитите, не обичам да бъда посредник. Майка ти те чака горе и иска да поговори с теб. Изглежда загрижена и ужасно притеснена. Не ѝ пука къде си бил и какво си правил, иска само да разбере, че си добре. Не всички деца имат такъв късмет. Ще се качиш ли да я видиш, или да ѝ кажа, че не съм успял да те намеря?
Ангел сведе глава. Дани се загледа в лицето му и чак сега осъзна колко младо е момчето. Наистина трябваше да е по-внимателен…
– Нека и Чандра дойде с нас. Имам му доверие.
Дани нямаше време да спори. Само погледна назад, заби очи в тези на индиеца и нареди и зяповяда:
– Out!
Анафела ги изгледа объркано, но Чандра я погали по ръката и ѝ прошепна нещо успокоително. После тримата излязоха от колата и оставиха чужденката сама с Гошѐ. „Рисковано решение“ помисли си Дани. Не че българинът щеше да я нападне или да ѝ посегне – колкото и да беше жалък, все пак не беше чак толкова зле. Но щеше да ѝ досади до смърт.
Когато тримата застанаха пред входа, Дани огледа критично голото тяло на индиеца.
– Не можеш да се появиш пред майка му в този вид – каза на английски Дани. После свали якето си и му го подаде. – Ето, вземи.
Треперещият Чандра пое дрехата с благодарен поглед. В очите му наистина имаше нещо необичайно – нещо добро, чисто, искрено. Дани отдавна не бе виждал такива очи.
Тримата се качиха по стълбите. Майката на Ангел ги чакаше на площадката на етажа. Щом видя сина си, жената се хвърли и го прегърна силно. Момчето се държеше дистанцирано, но Дани успя да забележи как напрежението напусна тялото му.
Всички влязоха в апартамента и седнаха на масата. Майка и син проведоха дълъг разговор. В началото Ангел беше по-дръпнат и отговаряше едносрично на многобройните въпроси на жената, но постепенно се отпусна и речта му придоби известна бъбривост. Дани усещаше, че в момента момчето подлага майка си на изпитание. Говореше за живота си в последните няколко седмици, като използваше остри и крайни думи, за да я провокира. Разказа ѝ как в началото се нанесъл при по-възрастен мъж и останал с него близо месец. Как онзи бил добряк, но го побъркал от скука. Как Ачо започнал да излиза все по-често вечер, да ходи по гей барове, да танцува с по-привлекателни мъже, а понякога да им доставя по-специално удоволствие в тоалетните на заведенията. Майка му настръхна, но продължи да го слуша и да го гали по ръката. Ачо разказа как мъжът го изгонил от къщата си. Как спал при различни приятели за по няколко нощи и как преди три дни някой сипал нещо в питието му. Събудил се в някакъв жалък гараж в компанията на други объркани момчета… Историята му завърши с описание на днешната вечер и престрелката.
– Това беше животът ми, мамо – каза накрая момчето. – А при вас какво ново? Оправихте ли пералнята? Занесохте ли килимите на пране?
Жената наведе глава и стисна силно дланта на сина си. Раменете ѝ се разтърсиха от ридания.
– Милият ми Ачо… Какво ти причинихме? – Тя вдигна глава и избърса очите си. – Сине, прости ми. Просто и на баща си, че реагира така. Аз те обичам. И знам, че и той те обича. Моля те, Ачо, върни се вкъщи с мен. Обещавам да се грижа за теб. Приемам те такъв, какъвто си. Ти си моето дете, моята радост, моята гордост. Единственото, което искам, е да бъдеш щастлив. За мен ти си напълно идеален – такъв, какъвто си. Ако можеш да намериш в сърцето си достатъчно добрина, че да ми простиш, ще се радвам да те заведа отново у дома.
Ангел стоеше застинал. Не можеше да повярва на ушите си.
Изведнъж Дани усети силно стягане в гърлото. Въздухът не достигаше до дробовете му. Стана със залитане и пред смаяните погледи на другите изтича в тоалетната и тръшна вратата след себе си. Само след миг лежеше на земята.
Тялото му се гърчеше, от очите му буйно строяха сълзи…. Какво се случваше?
Всичко се стовари внезапно върху него. Нещата, от които бягаше, истината, от която се криеше. Реалността, заради която си налагаше да е студен и груб към всички хора в живота си.
В съзнанието му изникна собствената му майка. Крещеше му, че е чудовище, че не става за нищо, че ѝ се ще да не го беше раждала. Баща му го удряше по лицето, докато нареждаше, че това семейство е достойно и тук не се раждат педераси. Дани ги молеше да се успокоят. А след това му остана само да моли безгласно Бог ударите да спрат. Но нито родителите му, нито Бог чуха молбите му. Още същата вечер го бяха изгонили от вкъщи. Дани беше опитал да потърси подслон у приятели. През първия месец няколко пъти се бе връщал вкъщи и беше умолявал на родителите си да го приемат. Те бяха отвръщали, че ще го сторят, само ако забрави завинаги този „начин на живот“. Не приемаха, че това е част от него, че е нещо, което той не може да промени. Последният път майка му дори беше отказала да му даде пари за закуска. И така се беше започнало. Дани си спомни как беше спал под мостовете, как беше търсил подслон в зловещи гета. Как се беше дрогирал, как беше продавал тялото си. Спомняше си вонящата пот на мъжете, гаврещи се с тялото му за жълти стотинки. Спомняше си гадния им дъх, спомняше си тежките им ръце, оставящи синини по слабото му тяло. Спомняше си как беше ударил дъното. И как след това беше събрал цялата си воля, за да се изгради отново, за да сглоби напълно разрушената си психика.
Пристъпът отмина. Мъжът се изправи и взря очи в образа от огледалото над мивката. Хладен, студен циник. Беше се превърнал в безчувствено озлобено създание. Беше станал чудовище, точно както бяха казали родителите му.
Нямаше да им го прости. Никога. Колкото и да се опитваше сега майка му да изглади нещата. Нямаше да прости – нито на тях, нито на света. Нямаше да обича никого, освен себе си. Не можеше да се довери на друг човек. Не можеше да рискува отново да бъде наранен. Щеше да се грижи за себе си и да се пази.
А сега беше време да разкара досадниците от жилището си. И да си получи възнаграждението от дъртата чанта.
* * *
Чандра по стълбите с русокоското и милата му майка. Разделиха се пред входа, момчето му благодари за всичко и му пожела успех.
Индиецът потърси с поглед Анабел и я завари да чака изправена. До нея стоеше българинът с игриви очи. Изненадващо, нейната собствена кола чакаше паркирана наблизо.
– Чандра, трябва да си вървя. Веднага. Не издържам повече тук. Вие се бавихте повече от час… Докато ви чакахме се обадихме на сервиз, те смениха гумата и докараха колата ми. Качвай се и да тръгваме.
– Анабел… не мога да си тръгна така. Тук… има нещо. Не мога да го обясня с думи. Усещам, че имам задача тук.
Анабел въздъхна отчаяно, погледна го в очите и почти извика:
– Чандра, аз съм бременна!
– Какво? – изненада се индиецът. – Кога е станало това? Кой е бащата.
– Ще ти разкажа по пътя. Но имам нужда да се прибера вкъщи. Веднага.
– Анабел, успокой се. Нека поговорим. Разкажи ми всичко, моля те. Защо не ми каза по-рано?
Младата жена яростно се дръпна от него, качи се в колата си и запали двигателя.
– Идваш ли? – попита.
– Анабел, аз….
Тя потегли, без да го остави да довърши.
Стоящият наблизо Гошѐ също се вмъкна в колата си.
– Е… лека вечер, пич! Нема да я гониме тая, щом па е бремена.
Той също запали двигателя и отпраши.
Чандра остана напълно сам, няколко часа преди зазоряване, в непознат град, пред блока на един много груб българин.